Какво открива човек, докато се рови в старите си ученически тетрадки... Освен безкрайните списъци с задачи по геометрия и теоремите на Щайнер, Стюарт, Симпсън и т.н., от които нищо, ама съвсем нищо не си спомням, сякаш някой друг ги е решавал, а не аз, намерих и едно послание, сторомодно написано на лист хартия, ръкописно... Почти си спомням този, който ми го даде, а поводът –  мой рожден ден, непразнуван по някаква причина и забравен.

Ето го и писмото:

"Здравей, мила моя палавнице, мое малко, своенравно облаче розов прашец!

О, боже мой, нима забравям, че вече не мога да се обръщам към теб така?

Нека опитам отново.

Здравей, мое голямо момиче, мое своеволно облаче розов прашец, придобило формата на жена!

Нима си вече жена?

Питам се дали те губя...

О, аз зная, че нещо у теб напира със страшна сила. То те кара да ме напуснеш и подкупващо ти предлага мамещите (или измамни, не зная) богатства на "големия свят."
Аз и моята "чета" бяхме с теб през всичките тези години. Смяхме се, пяхме и лудувахме заедно; плакахме заедно с теб; твоята болка беше и наша.

Днес, когато ни напускаш, със сълзи на надежда в очите те молим да не ни забравяш. Не забравяй безгрижния смях, не пропускай да сториш някоя лудория, не погубвай мечтите си! Всичко това събери в едно мъничко огънче, чийто пламък вечно да гори в сърцето ти. Бъди жена, бъди майка и любима и всеки път, когато имаш нужда, черпи искра и топлина от тази жар, туптяща вътре в теб.

Не забравяй и вярвай!

            Вярвай в мен и моя полет!" 

Peter Pan
Neverland

...

Понякога забравям какви невероятни приятели имам. Щастлива съм, че съм била заобиколена от хора като тях, независимо че "големият свят" отдавна ни раздели. Огънчето още гори... :)